ТРАВМИ и ЛЮБОВ: Как да излезем от порочния кръг? | Еп. 223 Подкаст Автентичност

Когато сме деца обаче, нашите родители

са богове. И когато родителят е

разстроен или плаче или е неспокоен,

тогава на детето му се разклаща светът.

Затова е добре родителите да работят

върху себе си и когато имат някакви

емоции негативни да се сещат, че детето

не им е отдушник, не им е контейнер. Ако

на майката ѝ се плаче, да излезе в

другата стая да поплаче. Не детето да я

вижда, че плаче. Защото често децата

казват, "Аз ли те разплаках? Аз ли съм

виновно?" И дори и майката да каже: "Не,

не си ти, пак не е окей за детето,

защото то вижда една слаба майка. Ако

майката каже, баща ти ме разплака, пак

не е окей, защото така настройва детето

срещу бащата, а пък бащата е друг

авторитет, друга авторитетна фигура,

която трябва да остане като авторитет за

детето.

>> Здравейте и добре дошли в новия епизод

на подкаст Автентичност. Аз съм Георги

Йорданов и днес гост ми е Силвия

Димитрова. Здравей, Силвия. Благодаря,

че днес си в подкаста и че ще имаме

възможността да запишем този епизод. А

интересно ми е да за начало да разкажеш

на хората с какво се занимаваш и в каква

сфера професионално се развиваш.

>> Здравей, Георги. Благодаря ти за

поканата да участвам в твоя подкаст

подкаст. А благодаря ти за това, което

правиш, защото колкото повече

възможности човек има да достигне до

такава информация, толкова повече може

да се замисли върху това какво му липсва

в живота или какво може да промени, за

да се случват по-добре нещата му в

живота.

А както каза ти, аз съм Силвия

Димитрова, психолог, психотерапевт, като

преди 20 години започнах с

организация, която работи с хора,

преживели домашно насилие, както и а

хора, упражняващи домашно насилие.

И започнах с обучения на тази тема и

след това вече и се запалих по

психологията, по която съм се запалила

всъщност много отдавна още от дете, но

като че ли след това вече имах смелостта

да започна да уча психология, тъй като

първото ми образование е Технически

университет. Електроинженер съм по

образование първо, но пък то много ми

помага. Тоест тази аналитичност, която

има в техническите науки и в

инженерството, много ми помагат в

професията като психолог.

Какво видя в периода, в който работата

ти беше свързана с домашно насилие?

Какви са казуси казусите и

предизвикателствата?

>> А наистина 20-годишна практика имам в

тази тема и видях много. Видях също така

и колко много изчерпва тази тема и

затова напоследък се занимавам повече с

частна практика, отколкото по тази тема.

Но видях и как

видях симбиозата между жертва и

насилник, най-общо казано. Тоест

неслучайно един човек попадна в попада в

насилническа връзка. Неслучайно един

човек става жертва и неслучайно един

човек става насилник.

И че в една такава връзка отговорността

е 50 на 50. Тоест, ако от едната страна

имаме някой, който упражнява насилие,

задължително от другата страна имаме

някой, който допуска насилие. И ако

човекът, който допуска насилие, започне

да осъзнава своите несъзнавани вярвания

и убеждения, заради които допуска това

насилие, може да се промени и може да

излезе от този порочен кръг, както

разбира се и хората, които упражняват

насилие, но при тях е много по-трудно

това да се случи, защото в повечето

случаи те си мислят, че са прави и

работата върху себе си е много по трудно

да достигнат до до това да работят върху

себе си.

>> Има ли често срещани вярвания, които

имат жертвите на домашно насилие?

>> Да, има често срещани вярвания, които

имат жертвите на домашно насилие и те са

несъзнавани. Част от тях са съзнавани,

но в повечето случаи те са несъзнавани

вярвания, като аз не заслужавам да бъда

обичан, ако не давам всичко от себе си.

А обикновено те са с ниско самочувствие,

смятат, че не заслужават като цяло да

имат добри отношения, но пак казвам,

това е несъзнавано вярване и поради тази

причина те попадат в отношения, където

някой

им ги потвърждава тези вярвания. Някой

им казва, "Ти не заслужаваш да бъдеш

обичан. Ти не заслужаваш да бъдеш

харесван, а заслужаваш да бъдеш

обезценяван." Тоест те влизат в тези

отношения с своите несъзнавани

убеждения,

че заслужават насилие.

>> Трудно ли се променят тези модели?

>> Тези модели а не се променят трудно, ако

човек ги осъзнае и иска да ги промени.

Много често ние, хората, се страхуваме

от промяната.

Когато сме свикнали на насилие,

например, когато едно дете израства в

насилие, за него това е познатото. За

него любовта е насилие.

И когато след това попадне на партньор,

който е по-хармоничен и по-спокоен,

всъщност тази динамика в отношенията не

е позната. И дори ако в случаят е

жената, която е израсла в насилие, тя

може да отхвърли такъв партньор, защото

иска да се върне към познатото.

Познатото ни е сигурното и може да се

раздели с такъв партньор и да попадне на

следващ партньор, който да повтаря

нейната семейна динамика от детството.

Точно едно от нещата е, че ние си от

детството имаме едни вярвания, които са

останали в нас и в света като възрастни

хора ги преповтаряме.

>> Точно така. Много често си казваме: "Аз

няма да съм като майка ми, да търпя

насилие или като баща ми, да бъда

насилник или да употребявам алкохол."

Но се оказва, че накрая ставаме точно

същите, без обаче да се усетим, че

ставаме същите, защото енергията, в

която растем, посланията, които са ни

давани като деца, ние не можем да ги

променим. Те стават наши вярвания.

Тоест, ако на едно дете още от дете му е

казвано: "Ти си лошо, някой авторитет."

А за детето

възрастните са авторитет, те са Бог за

него.

То не подлага под съмнение техните думи.

То приема всичко буквално. До около

пет-годишна възраст децата приемат

всичко буквално. Когато им кажем "Ти си

лош", то приема аз съм лош. То няма тази

нервна система, която да се замисли дали

съм лош, защо ми казват така? То приема

аз съм лош. И след това то расте с това

усещане: "Аз съм лош." И неговите прояви

са точно такива. Може в училище да се

бие, може да се бие с приятели, може да

си търси конфликти, за да си докаже, че

е лош. Разбира се, не говоря само от

едно изречение, което да кажем: "Аз съм

лоша като послания, които непрекъснато

се отправят към детето и посланието е:

"Ти си лош, ти не ставаш, ти ме ядосваш,

ти се държиш зле с мен и аз страдам

заради теб." Тоест родителят страда

заради детето и така се вменява вина

детето. То според мен тази вметка, която

направя, е много ценна, защото дори не

са само думите, а и цялата невербална

комуникация и атмосфера, която е в

семейството и детето попива атмосферата,

която е и между родителите и той как я

интерпретира към себе си.

>> Точно така. Цялата атмосфера, в която

живее детето. А дори ние тръгнахме с теб

да говорим за домашното насилие.

Неслучайно в закона е казано, че дете,

което е свидетел на домашно насилие, е

жертва на домашно насилие. Не е нужно

към детето да има насилие. Но детето,

ако вижда насилие между родителите,

което не е задължително да е само

физическо, то може да бъде и

психологическо, емоционално, да бъде под

формата на обиди, на контрол.

И тогава детето

расте в една много несигурна среда,

много неспокойна среда и то самото става

неспокойно и несигурно. И когато едно

дете е неспокойно и несигурно,

то трябва да се адаптира. И се адаптира

по различни начини. Единият начин е то

да стане насилник например или да се бие

с другарчетата си, за да може да

контролира и да не пострада то. Другият

начин е то да

стане прекалено свито, да не се

натрапва, да не противоречи, за да не

пострада отново, тоест пак да оцелява и

да се адаптира.

Толкова е важна семейната среда и

начина, по който децата приемат

посланията на родителите. По-скоро

начина, по който родителите отправят

послания вербално или невербално. Това,

което описваме досега ли, може да се

нарече като начин, по който се изгражда

вътрешното дете, като концепция в нашата

психика.

>> Да, това е начинът, по който се изгражда

нашето вътрешно дете.

Начинът, по който нашите авторитети,

нашите значими възрастни

се държат с нас, когато сме деца.

Това става модел, по който ние разбираме

света, себе си и отношенията като цяло.

И оттам пък формираме и нашите качества,

нашия характер, защото много често чувам

родители, които казват:"Това дете се

роди с много лош характер. Не е така.

Това дете не се е родило с лош характер.

Това дете е му се е наложило по някакъв

начин да формира този характер на база

това, което му се случва в семейството.

Говорили сме си с колеги, че ние,

хората, се раждаме с около 15% заложено.

Тоест идваме с нещо заложено, някакъв

характер, някакви вярвания и убеждения.

Но другите проценти 85 се

нашият характер, нашите убеждения,

нашите виждания за света се формират на

база нашето детство и на отношенията ни

с значимите възрастни за нас, когато сме

деца.

>> Кои са основните компоненти, които се

формират в толкова ранна възраст? Да

кажем, споменахме вярвания, разбирания,

как се интерпретира светът. Друго какво

може да кажем? Да кажем стил на

привързване, темперамент. Тогава ли се

формират тези концепции за за нас самите

и те да са част от нашия характер?

>> Да. А формирането на

на нервната система, на вярванията, на

убежденията започва още по време на

бременността на майката, тоест когато

детето е в утробата.

И колкото по-спокойна е майката, толкова

по-спокойно е и детето. Енергията, която

му предава майката, е една спокойна

енергия и то се чувства сигурно.

Но колкото по-неспокойна е майката,

толкова по-неспокойно е и детето.

Нормално те са свързани. Свързани са

през пъпната връв, но те са свързани и

през енергията

и

започват да се формират синапси в нашата

нервна система, които всъщност започват

да оформят нашите

убеждения, нашите вярвания за света и за

нас.

И когато се роди едно дете,

то продължава да мисли, че е продължение

на майката и тогава то е нарцистично.

Разбира се, то си мисли, че мама се е

родила, за да го обслужва него и то е

така. В първите месеци детето е напълно

беззащитно, напълно зависещо от майката.

И колкото по-спокойна е тогава майката,

отново детето се чувства спокойно,

защото то усеща: "Мама ме гушка, мама

мисли за мен, мама ме храни, мама ме

обича". Тоест цялото внимание на мама е

към мен и аз съм важна. Важно

след това, когато започва да расте

детето, започва да се учи на откази, на

така наречените фрустрации.

мама не му позволява или тате нещо и то

отначало се противи, защото досега

всичко му е позволявано, пък в един

момент някой не му позволява нещо. И

колкото по-спокойно реагира родителят на

това противене, на тези емоции, които са

нормални, толкова по детето започва да

се научава, че това е нещо нормално и че

не е страшно да му бъде отказано.

>> Това ли е началото на поставянето на

граници?

>> Точно така. Това е началото на

поставянето на граници и е много важно

родителите да се научат да поставят

граници с любов.

Да кажем на детето не с любов, а не да

му кажем не с някакъв гняв вътре в себе

си. Когато му кажем с любов, детето ни

чува. Дори и да реагира, сякаш не ни

чува. Втория, третия път, когато отново

му кажем не с любов, то ни чува. Когато

му кажем не с гняв вътре в себе си, то

не ни чува. То усеща нестабилния

родител, усеща

несигурност

и моментално вътре в него започва да да

се случва нещо, което и той иска да

направи нещо, така че да контролира то,

защото всъщност не усеща спокойствие и

сигурност и иска да си набави

спокойствие и сигурност през контрола,

което няма как да стане, което натоварва

едно дете.

Може ли да кажем, че в този етап на

развитието на едно дете, то възприема

света през своите усещания?

То възприема света през отношенията с

значимите за негов възрастни, откъдето

всъщност то пък получава своите

усещания.

Да. Така че можем да го кажем, че то

възприема света. А буквално,

ако един родител каже на детето:

"Довечера, ако не ме слушаш, ще те дам

на турбалан"

и детето буквално приема тези думи. То

не може да дори да разбере какво е това

турбалан. То може цяла нощ да не спи,

страхувайки се, че турбалан ще дойде да

го вземе. Затова е много важно

родителите да внимават какво говорят,

особено на по-малките деца, които

приемат буквално всичко,

може да започнат да имат някакви тикове,

например. Тоест, започват някакви чисто

физически, соматични симптоми, чрез

които

става ясно, че нещо вътре се случва в

това дете. Може да има тикове, може да

го боли коремчето, без да има някаква

физиологична причина.

И родителите, когато видят такова нещо,

би трябвало да потърсят помощ, за да

видят какво се случва вътре в това дете,

заради което той има тези симптоми.

>> А може ли да изследвате какво се случва

в тях и какво те пренасят върху детето

си?

>> Задължително трябва да се направи това,

>> нали? Но за да се погрижат за детето си,

те първо трябва да се погрижат за себе

си.

И много често родителите, идвайки на

психолог, казват: "Детето ми, което

например е на пет, има еди какъв си

проблем, искам да го доведа."

И и аз казвам: "Ами ела първо ти, за да

видим какъв проблем ти имаш, как ти се

държиш с детето, за да може след това

всъщност да знаем дори и какво да

изследваме при детето и как да протече

работата с това дете, така че да има

резултат наистина."

Тоест едно от основните неща, които

децата имат в тази възраст, не е ли

точно спокойствието? Тоест да може по по

така по добър, казвам го лъжки, но по

добър начин да се изгради тяхната нервна

система и вярванията, които имат в

света, за да може по-нататък в зрелия си

живот да могат да реагират и доста

по-спокойно на ситуациите, които светът

им предоставя.

>> Да. Точно така. Спокойствието в

отношенията с родителите. А

спокойствието се изразява в това

те да знаят, че родителят е стабилен.

Родителят няма да се разкрещи, когато не

се чувства добре и няма да се разкрещи

на детето, а ще се справи с неговите

емоции.

А много често родителите, които са

напрегнати по някаква причина, крещят на

децата си, без да има причина или поне

причината, поради която трябва да се

скарат на детето, не е релевантна на на

това крещене, на този гняв. И когато

родителят е нестабилен вътре в себе си,

неговите реакции спрямо детето стават

неадекватни. може да се разкрещи само

защото детето е блъснало една чаша и е

разляло водата и да да стане голям

проблем от това или може да се разплаче,

защото детето е казало нещо.

Това означава, че родителят е нестабилен

и моментално ролите се сменят. Тоест,

детето става родител, родителят става

дете

и там вече нещата

стават много зле, защото едно дете няма

тази психика, тази развита нервна

система да може да функционира като

голям човек. И когато му се наложи то да

се грижи за своя родител,

а не родителят да се грижи за него,

то започва да контролира.

И наистина

всъщност това може да се види и в

семейните констелации, когато се сменят

ролите родител дете, животът на детето

се обърква, няма как да не се обърка. В

този пример, който описваш, страхът ли е

причината за този контрол

или може да има много различни причини,

които да

да го предизвикат?

>> Страхът за собственото оцеляване и за

оцеляването на близките е причината.

Тоест, имам нестабилен родител, от който

аз по принцип завися, оцеляването ми

зависи и когато този родител е

разклатен, аз трябва да стана големия.

за да може да оцелея аз и родителя ми. И

тогава

детето започва да контролира точно

заради страха. Страха, че няма да да

могат да оцелеят емоционално или

физически, то и родителят, който е слаб.

И този контрол може да се пренесе и като

вече голям човек.

Това, което виждам в практиката ми, е,

че често този контрол е причина и за

една тревожност, която е необяснима,

поне на пръв поглед необяснима, разбира

се, или дори за паник атаки, защото

колкото повече искаме да контролираме, а

светът ни показва, че ние не можем да

контролираме всичко, толкова повече ни

се увеличава страхът, че не можем да

контролираме и толкова Повече ние се

страхуваме и оттам тревожността е

непрекъснато в нас. Като една топка в

корема, като едно напрежение, не можем

да спим например

по този начин

>> се получава един постоянен цикъл. Тоест

то се затвърждава още и още този страх и

по този начин се усилва и тази

тревожност, която която изпитваме.

А, точно така. Ние се намираме в един

емоционален капан.

Не можем да излезем от капана, в който

ние искаме да контролираме, не можем да

контролираме, пак искаме, пак не можем.

И сме като в една мишка в колелото,

която непрекъснато върти и и се

уморяваме непрекъснато да сме на щрек,

да искаме да контролираме и страхът ни,

че няма излизане от това колело, още

повече ни прави тревожни. Мм как си

излизал от това колело?

>> С осъзнаване. С това да разберем какво

се е случило, защо изпитваме тази

тревожност, защо се чувстваме така и да

започнем действия, които са различни от

поне от досегашните ни действия.

>> Хм.

>> Но то се случва постепенно.

Първо осъзнаване какво се случва, защо

се случва и след това с конкретни

действия,

>> които да ни помогнат да

тоест първо осъзнаването ни помага да

намалим част от тревожността, която има

в нас и после действията ни помагат да

изградим нов модел, по който да може да

действаме и да се намали цялостно

тревожността, която е в нас.

>> Точно така. Осъзнаването

означава да направим несъзнаваното

съзнавано.

Защото докато имаме нашите несъзнавани

убеждения и вярвания, аз трябва да

контролирам, аз трябва да се погрижа за

мама или за тате, за да можем да

оцелеем.

И това натоварва много едно дете и то

продължава по този начин и като голямо,

когато то това е несъзнавано вярване, но

когато човек осъзнае какво се е случило,

когато е бил дете и че е започнал да

контролира, за да може да оцелее той и

най-близките му и си даде сметка, че

вече е голям човек и че няма нужда да

контролира толкова,

Тоест, вече

несъзнаваното е станало осъзнато, а като

е осъзнато, ние го виждаме и ние можем

да го променим. Докато е неосъзнато, то

излиза като спусък на пистолет.

Натискаме спусъка и излиза патрона.

Тоест там е импулсът, импулсивно излиза.

Но когато е осъзнато, ние имаме няколко

милисекунди или секунди да да не

натиснем спусъка, тоест да осъзнаем, че

нещо не ни върши работа и да променим

това, което искаме да направим. Тоест

можем вече да не контролираме. И тогава

като не ни се налага непрекъснато да

контролираме, тревожността

намалява, защото ние имаме доверието в

себе си, че ей сега, ако се случи нещо,

ние можем да реагираме, а не да го

мислим ще се случи ли, кога ще се случи

и непрекъснато да живеем на щрек, което

всъщност ни изтощава, защото

непрекъснато сме във войната,

непрекъснато сме в адреналина, който

изтощава този базов страх отдолу, който

седи, Той ни изтощава и ни кара

постоянно да дори нервната ни система да

е активирана, да не може да се отпуснем.

>> Точно така. Този базов несъзнаван страх

ни държи на щрек, че има опасност. А

когато има опасност, какво се случва?

Ние трябва да се бием или да бягаме

или да замръзнем, за да не пострадаме. И

колкото повече ние функционираме в

усещането за опасност,

толкова повече

ние трябва да намерим начин да се бием

или да избягаме.

Тоест мозъкът ни изръсва така наречените

бойни хормони в тялото ни. Това са

адреналин, норадреналин, кортизол,

които бойни хормони непрекъснато

изтощават тялото ни. А те правят тялото

по-стегнато, мускулите стягат

сърцебиене, тоест ние да сме готови за

боя или за бягството. Тялото ни се

подготвя за бой или за бягство и колкото

повече функционираме там, толкова повече

тялото ни се изтощава. Това е стресът,

който можем да преживяваме и в

отношения, на работно място или ето

такъв един несъзнаван стрес. Ние уж сме

спокойни, нищо не се е случило, ама

вътре нещо ни чуовърка. Това е

базисното, основната тревожност, която

ни изтощава. И когато сме в бойните

хормони и те ни изтощават тялото, се

случва прегарянето, бърнаут.

Тоест тези хормони прегарят, изгарят

не в буквалния смисъл, разбира се, но

части от тялото ни.

И в един момент човек се разболява,

защото не може непрекъснато да е в боя и

да се изтощава. И затова пък е много

важно да се научим да релаксираме,

да си набавяме опилитните хормони,

допамин, окситоцин,

за да може да компенсираме тези бойни

хормони. Иначе, когато сме непрекъснато

в прегарянето, не се отразява наистина

добре на тялото ни.

Тоест да има и да има повече ситуации в

ежедневието, в които да се изпитва

сигурност и и възможно човек да изпита

спокойствие,

>> да и удоволствие, да кажем, да да се

занимаваме с някакво хоби, което ни носи

удоволствие, да правим разходки. Много

добре се отразяват разходките на на чист

въздух. да играем с децата, да играем с

домашните животни, да общуваме с

партньора ни, да си набавяме съвсем

осъзнато нещо, което ни носи

удоволствие.

Оттам ние започваме да

си казвамеето аз мога да живея и по друг

начин, което пък вече може да ни до

доближи до тази сигурност.

А по-рано

спомена за случая, в който в един момент

детето почва да иззема част от функцията

на родителя и то да става родител.

Има ли при този модел, когато един

когато човек порасне, случва ли се да се

прехвърли същата динамика и в

отношенията, които има с партньора си?

>> Абсолютно. Винаги,

хайде да не казвам на 100%, но на 99% се

прехвърля.

>> И това, което съм наблюдавала при

работата ми с хора е,

че един

човек, ако се е научил да контролира

ситуациите около него, като вече голям,

продължава да контролира, да контролира

ситуациите, да контролира партньора си.

В същото време това, което също съм

видяла от практиката ми, е, че

много често, когато нашите родители не

са ни дали това, от което сме имали

нужда като деца, ние го търсим в нашите

партньори.

Тоест, ако

нашият родител

ни е изоставил, когато сме дете,

независимо дали е физическо или

емоционално или дори смърт, защото и

това се случва, детето го преживява като

изоставяне.

Като вече големи ние се вкопчваме в

партньора и очакваме той да не ни

изостави. До такава степен можем да се

вкопчим, че да станем токсични, да

станем много контролиращи,

защото в нас се включва нашият

несъзнаван страх. Мама ще ме изостави и

аз не мога да оцелея. Тоест, партньорът

ми ще ме изостави и аз не мога да

оцелея.

И когато такъв човек си даде сметка, че

всъщност това не е реалният страх, това

е неговият несъзнаван детски страх,

когато е бил дете и наистина не може да

оцелее без родител,

тревожността му може да намалее, защото

той казва, "Аз вече съм голям и мога да

оцелея." Но разбира се това не се случва

така с едно щракване на пръсти, с едно

осъзнаване, а отново с работата и с

действията в ежедневието.

Забави се, ако имаме такъв мъж в такава

ситуация и жена му се забави с 10 минути

от работа и той започва да вътре да

усеща някакво напрежение, все едно мама

го е изоставила.

тогава, ако е работил върху себе си, ако

може да свърже тези чувства, които са

тук и сега, с някакви негови минали

преживявания и си даде сметка, че няма

страшно, че жена му се е забавила, нито

го е изоставила, нито си е оттеглила

любовта, просто нещо се е случило, те са

големи хора, няма страшно в това. И той

може да се успокои.

Колкото повече такива действия има в

живота си, толкова повече той се

успокоява и всъщност така си лекува

травмата.

Да. И примерът, който даде, може да

опише и нещо, което по-рано споменавахме

в разговора за това, че ако този мъж

остане по-дълго в това емоционално

състояние на тази тревога, тогава той

изчерпва ресурсите си, нали, чисто като

енергия. да да фокусира вниманието си и

да да произвежда тялото му тези хормони,

които да да повишават стреса и той

започва да става непродуктивен и в други

сфери на живота си, защото това е казус,

който е в него.

>> Точно така е. Когато сме малки деца, ние

разчитаме енергия да ни дават нашите

родители, нашите значими възрастни

да си играят с нас, да ни купят нещо, да

ни заведат на разходка, да ни дадат

внимание и по този начин детето получава

енергия.

Когато сме големи хора, би трябвало да

си я набавяме сами тази енергия през

тези приятни преживявания, които преди

малко споменахме, където си набавяме

опиидните хормони. Но колкото повече

човек живее под стрес и под тревожност,

която е несъзнавана дори, толкова повече

тази негова енергия отива към

тревожността. А той се изчерпва, както и

ти каза, той няма енергия за нищо в

такъв случай. Няма енергия да развива

бизнес. няма енергия да е присъстващ за

семейството си и много често обаче

започва да търси енергия, да изисква

енергия от най-близките си, от партньора

и от децата и по този начин може да

стане токсичен, ако не разбере, че тази

енергия той трябва сам да си я набавя,

независимо мъж, жена и дори да я дава на

партньор. да я споделя по-скоро, не да я

дава, а да я дава на децата си. И затова

е много важно да разбираме какво се

случва вътре в нас, за да не станем

някакви или източници на енергия за

другите, такива непрекъснато, защото ние

се изтощаваме или черпещи енергия от

другите, защото изтощаваме другия човек.

Ако го изтощаваме, как да имаме добри

отношения? Все пак на другия човек ще му

писне накрая. То

>> това това звучи като заявка на дете към

възрастен, а не върху като дама

възрастни партньори, които се развиват

заедно.

>> Точно така. Остава такъв човек в

позицията на дете.

Тоест неговото вътрешно дете е там, не

пораснало е и той непрекъснато търси

някой да го обгрижва и да го отглежда,

но не го осъзнава и казва на другия: "Ти

си ми длъжен." Никой на никой не е

длъжен. Родителите са длъжни на децата

до известно време да ги отгледат

и след и да им дадат един добър старт в

живота. След това не са длъжни на децата

си, както и децата не са длъжни на

родителите. Но в нашата култура в

България много често родителите очакват

от децата на старини да ги гледат

и вменяват вина,

което е отново нездравословно.

>> Всъщност едно от най-овластяващите неща

е човек да изгради себе си като личност

и да изгради своята автономност.

>> Точно така. За да може да бъде спокоен.

Когато човек изгради себе си като

личност, той си вярва. Това е обичта към

себе си. Много често се спекулира любов

към себе си. Какво е това? Не означава

да да си егоист към някой. Това не

означава да отидеш и да си купуваш

най-скъпите неща. Това не означава да

предпочиташ себе си пред другите.

Любовта към себе си е да успяваш

да оставаш спокоен. Любовта към себе си

е да

да не приемаш лично това, което другите

ти казват. Да разбираш, че другият ти

казва нещо, което той чувства и не го

приемаш. И защото ако го приемаш,

веднага идва негативното чувство,

някаква обида, гняв, което изтощава,

както преди малко говорихме. Така че

любовта към себе си е да сме осъзнати,

да сме в ситуацията, да да можем да

преценим това върши ли ми работа или не

ми върши работа,

дали имам избора. Мога да се почувствам

обиден, но мога и да не се почувствам

обиден, което ще

ми донесе спокойствие и няма да съм в

боя с бойните хормони да се изтощавам. И

колкото повече човек си има своя център

и си стои спокоен,

толкова повече всъщност той може да дава

спокойствие и на другите и да

да не позволява другите да му прекрачват

границите, но и той самият да не

прекрачва границите. И тогава говорим за

един пораснал човек, за един осъзнат

човек. А когато не сме в нашия център,

когато имаме

някакви наши

непораснали части, тогава ние очакваме

от другите да са ни родители.

>> Да да ни подкрепят, нали? То хубаво

човек да да може да да получиш подкрепа,

но сякаш разчитаме на другите, а не

разчитаме на това, което имаме като

ресурси и качества.

>> Да. И така ставаме зависими от другите,

което пък носи пак тревожност, защото

ако разчитаме някой да ни обича, за да

можем да си повярваме, че заслужаваме

любов и ако този някой не ни обича,

пак стигаме, повтаряме си травмата. Аз

не заслужавам любов.

И ние си повтаряме отново травмата и пак

търсим още по-настоятелно някой да ни

обича или да ни покаже, че ни обича, ама

по нашия начин да ни покаже. Например да

си стои вкъщи, да не излиза с приятели,

да не ни казва нищо накриво, винаги да е

спокоен. Еми това е ролята на родителя.

Това не е ролята на партньора.

Партньорът може да е ядосан и ние да

приемем, че този партньор днес не му е

ден, ще е ядосан. Няма да го опрекваме

за тези емоции.

>> Ва ще приемам, че той може да се чувства

по този начин.

>> Има право да се чувства по този начин.

Той е човек. Когато сме деца обаче,

нашите родители са богове. И когато

родителят е разстроен или плаче или е

неспокоен,

тогава детето на на детето му се

разклаща светът. Затова е добре

родителите да работят върху себе си и

когато имат някакви емоции негативни да

се сещат, че детето не им е отдушник, не

им е контейнер. Ако на майката ѝ се

плаче,

да излезе в другата стая да поплаче. Не

детето да я вижда, че плаче, защото

често децата казват, "Аз ли те

разплаках? Аз ли съм виновна?" И дори и

майката да каже "Не, не си ти," пак не е

окей за детето, защото то вижда една

слаба майка. Ако майката каже: "А, баща

ти ме разплака,

пак не е окей, защото така настройва

детето срещу

бащата, а пък бащата е друг авторитет.

друга авторитетна фигура, която трябва

да да

остане като авторитет за детето.

>> Какви функции имат майката и бащата в

развитието на на детето?

>> Бащата е рамката, майката е уюта,

любовта. Не че бащата не дава а любов,

но бащата е рамката, сигурността за

детето. А майката е този уют и това

спокойствие. което кара детето да се

чувства м свързано със самото себе си.

И

тук ще отбележа е диповия комплекс и

комплекса на Електра. Тоест детето е

свързано с майката до около две 2,

по-тригодишна възраст.

То си мисли, че те двамата с мама, само

те съществуват. няма друг. И когато

започне бащата да влиза в тези

отношения, разбира се, че детето се

ядосва. Как така? Сега тука си имаме аа

една симбиоза с мама, където аз се

чувствам добре и сега тука някакъв

трети, та дори и баща ми, ще се опитва

да ми нарушава тази симбиоза.

И започва да протестира. Тоест може тате

да целуне мама и детето почва да блъска

татех,

>> защото е застрашено от любовта на мама

към него е застрашена.

И тогава, когато родителите успеят

спокойно

като емоция да предадат на детето, ние

те обичаме теб по един начин, мама и

тата се обичат по друг начин, всички се

обичаме, а не като ти сега тука защо ме

блъскаш, мама си е за мен. Например,

детето моментално настръхва, защото пак

чувства заплаха.

И затова ролята на майката в началото

при бременност и при раждане и първите

месеци, годинка например е много важна,

но след това ролята на бащата е много

важна също, за да може едно дете да,

особено момче, то се идентифицира с

бащата

и ако майката настройва детето срещу

бащата, как да се идентифицира с бащата?

То казва не искам да стана такъв. Аз не

искам тези

характеристики, които има баща ми, да ги

имам и аз. И то не може да се

идентифицира.

И майката дори не подозира какъв ефект

има това върху детето. А пък когато е

момиче,

>> то си казва, "Ами този баща не ми дава

сигурност." И израства с убеждението,

мъжете не дават сигурност.

И затова е много важно родителите, ако

ще се карат, ако нещо там ще си спорят,

където има негативни емоции в спора, да

го правят не в присъствието на децата и

никога, ама никога да не говорят един за

друг, независимо какви са им

отношенията, говорят ли един за друг

пред децата, настройват децата, а пък и

карат децата да избират. Това да искаш

да избереш, да детето да избере теб, а

не другия родител, го кара да бъде

лоялно към единия родител и това отново

носи напрежение към детето.

>> Създава вътрешен конфликт,

>> вътрешен конфликт, вътрешна тревожност и

то дори и да да иска да да се види с

другия родител, то ще се спира да се

вижда само защото мама е казала: "Тате е

лош или обратното.

И мама казва, "Ти ако отидеш при баща

ти, значи не ме обичаш мен. И детето

какво да прави, когато е зависимо от

тези родители."

>> И тази вътрешна лоялност след това влияе

върху начина, по който детето като зрял

човек възприема света и хората около

себе си.

>> Да влияе много често. А ако родителите

не се разбират и се разделят и

настройват детето един срещу друг и ако

детето остане да живее например с

майката и майката непрекъснато се

оплаква от бащата и непрекъснато се

прави на жертва, тя поставя отново

детето в ролята или на свой партньор,

или на свой родител. И след това, когато

детето пораснало вече, мъж например,

няма значение. Дори и жена а

създаде свое семейство, тази несъзнавана

лоялност към мама. Мама, ако аз не съм

до нея,

ще се чувства зле, ще умре, ще вдигне

кръвно. Точно тази несъзнавана лоялност,

енергията отива към майката, не отива

към

партньора или към децата и там наистина

могат да станат много неприятни

ситуации. Дори когато работех много с

насилие, това, което виждах е, че

несъзнавания гняв към майката, която не

пуска сина си емоционално да порасне, да

се отдели от нея, този несъзнаван гняв

отива към жената.

Много често мъже, които са много

свързани с майките, с майките си

или са изоставени от майките, са

насилници.

Защото имат гняв.

>> Защото имат гняв, защото имат негативни

чувства към майката, но те са

несъзнавани

и те след това ги проектират към жената,

от която очакват да им бъде родител.

Както казахме преди малко, едно

непораснало вътрешно дете има такъв

човек. застинал е там на петгодишна

възраст, която майката не се е държала

адекватно.

Очаквала е от детето винаги да ѝ е на

разположение, за да е добре тя. И след

това тези негативни емоции, които детето

няма как да не ги е изпитало, но понеже

те са към мама, там има гняв, има вина,

има страх, ако мама ме напусне, аз не

мога да оцелея. и детето през

психологическите защитни механизми ги

изтласква в неговото несъзнавано и те са

там. Несъзнавани са тези емоции. И

пораствайки, свързвайки се с жена, този

мъж, той се свързва с тези негови

несъзнавани емоции.

В същото време, понеже е застинал на

пет-годишна възраст емоционално, той

може да бъде много успешен физически. но

емоционално е застинал. Той очаква от

тази жена да му бъде майка, тоест да

бъде майката, която той не е имал.

И започват изисквания към нея,

очаквания, изисквания. къде вербално,

къде невербално, къде през манипулации,

къде през агресия, къде през някакви

атаки, пасивна агресия например.

И когато не получи това, което очаква,

започва да става агресивен към жената.

Но това са проекции.

Тез, тоест тези несъзнавани негативни

емоции като гняв, вина, страх ги

проектира към жената. Нищо, че те са към

майката.

Проектира ги към жената, защото от нея

очаква тя да му бъде майката, която не е

имал. И оттам става насилието.

И ако жената не го разбира това, тя също

влиза в този конфликт и в тази война и

стават неприятни.

ситуации за двамата. Ако обаче го

разбира, може по друг начин да реагира,

все едно да може да му удържи емоциите,

да не му се поддаде по на този страх и

тогава могат и да станат нещата по много

по приятен за тях начин, за в бъдеще.

Но е необходимо осъзнаване от двете

страни, защото

и в случая мъжът да да е склонен да

работи върху вътрешния си емоционален

свят, за да може да израсне и да да бъде

не в ролята на дете, което очаква

от партньорката да бъде майка, а да

стане партньор до своята партньорка.

>> Да, така е. Трябва осъзнаване и от

двамата, но дори да има само осъзнаване

от жената в този пример и тя да започне

да слага едни пак така здравословни

граници с любов, не с гняв, тогава този

партньор също може да се успокои

и чак тогава евентуално да потърси помощ

и той. Защото, когато сме в емоцията,

трудно можем да осъзнаем някои неща. Но

когато сме по-спокойни и държим на

връзката си и търсим начин тази връзка

да я задържим, ние започваме да търсим

какво се случва, защо се случва така и и

да работим върху себе си. Според теб кои

сама? Разбира се, нямаме конкретен

пример за да изследваме, но ако може да

ги анализираме кои са моментите, в които

човек е

какви са характеристиките, които ще

дадат на човек възможино,

кои са моментите, в които е необходимо

да

да пусне дадена връзка?

Ние се събираме по травми. Тоест

неслучайно ние виждаме един човек и

казваме: "А, този човек ми харесва."

А пък друг, който може да е по-красив,

по-привлекателен,

казваме: "Не, този човек не ни харесва."

Тоест нещо кликва емоционално, енергийно

в единия и в другия човек и се събират

по травми.

И

отначало може да има една много страстна

любов, много голяма страст в тези

отношения, но колкото по-голяма е

страстта, толкова по-големи са травмите

на човека, защото колкото повече виждаме

в другия човек, той ще ме спаси или тя

ще ме спаси,

толкова повече инвестираме като

очаквания, толкова повече инвестираме и

от нас като даване в началото. за да

можем този човек да е до нас и да не ни

напусне и да ни спаси.

И след като отмине идеализацията,

два, три,четири месеца,

започват проблемите между хората, тоест

започват да излизат травмите на

повърхността

и започват кавги, спорове. Аа ти не беше

такъв в началото, сега защо се промени?

Всеки си е такъв бил. Просто ние сме го

виждали на база идеализацията по друг

начин. Сме си казали този ще ни спаси

човек.

И след това, ако да кажем, имаме

токсична връзка, имаме мъж, който

ревнува, контролира,

може и жена, но давам този пример, а

ограничава жената, тя в началото се

съобразява, казва, "Добре, няма да

изляза с тази приятелка, щом ти не я

харесваш. Добре, няма да отида на това

събитие, щом там ти се притесняваш, че

има други мъже. И жената започва да се

ограничава сама себе си, за да е спокоен

мъжът, но в един момент на нея и писва,

да кажем, и тя казва: "Ами не, ще отида

там, ще отида, където преценя. Аз не

правя нищо нередно. Аз искам да съм

свободен човек."

И мъжът започва да вменява вина. или

дори може да каже, че ще се самоубие, ще

се нарани.

Тук вече говорим със сигурност за

токсични отношения.

И ако жената започне да разбира защо е

попаднала в тези отношения и започва да

се променя, да държи на своята

автономност, не да напада на мъжа,

просто да бъде себе си и да каже: "Да,

добре, щом искаш, ядосвай се.

Притеснявай се, но аз ще отида там или

аз ще направя това или аз ще започна

тази работа. Нищо, че ти се притесняваш,

че работят мъжета.

Тоест тя вече следва своя си път на това

да бъде голям човек, а не да спасява

някого, който

иска да бъде спасен

чрез друг човек, който трябва да забрави

за себе си все едно.

Тоест тя започва своята промяна и

другият човек, ако не се промени, ако

непрекъснато стои в ролята на жертва и

казва, "Аз страдам, защото ти правиш

така, така, така, най-вероятно ще се

стигне до раздяла, защото единият човек

се променя, неговата енергия се променя,

неговите травми вече са видени, тоест

той ги преработва

И причината, поради която те са се

събрали двамата, вече я няма в единия

партньор. И поради тази причина той може

просто да си тръгне. Не защото не обича

другия партньор, а защото другият

партньор не иска да го последва в

промяната.

Това често се случва и при нарцистичните

партньори. Тоест, нарцистичният партньор

се събира с някой, който да му дава,

защото те нарцистичните хора само взимат

и намират някой, който да им дава. И

когато този, който дава, а нарцистичният

иска още и още, той е ненаситен, този,

който дава, се осъзнае и спира да дава и

нарцистичният става още по-агресивен,

защото му е отнета храната, енергията.

И ако този нарцистичен партньор не

тръгне и той да се променя, а това се

случва много рядко, следва раздял.

Просто няма как да функционират тези

двама човека вече. Какви са

характеристиките на един нарцистичен

партньор?

>> А аз мисля, че много се спекулира

напоследък с тази тема с нарцисизма в

социалните мрежи, защото всеки

аа

определя някакви хора като нарцистични.

Има такива страници, в които се плюят

нарцистичните хора.

А някак си се подклажда ти си жертва на

нарцистичен човек, което още повече може

да вкара човек в жертвенска позиция.

Така че трябва да се внимава много,

когато се говори за нарцисизъм.

Характеристиките в зависимост от това

дали е явен или е скрит нарцисизъм, са

различни. Явните нарцисисти са аз, аз,

аз. Това грандиозно Аз, което

непрекъснато трябва да бъде помпано.

Помпано като стъпва върху другия. Било

то с обиди, било то с това аз мога

повече от тебе, ти за кой се мислиш или

с някакво обезценяване на другия, за да

може непрекъснато да поддържа това

фалшиво его, този фалшив азм.

Докато уязвимият нарцисист е, той

действа повече през манипулации. Той не

действа аз, аз аз, а действа някак си ти

си ми длъжен, защото ако не направиш

това за мен, на мен ми е лошо. Може да

ти се сърдя. Аз не се чувствам добре.

Сега ще ти се сърдя. А сега ще те

обвинявам. Сега няма да ти вдигам

телефона. Това е пак тип непораснало

дете.

Но основното и при двата вида е фалшивия

Аз. фалшивото его, което непрекъснато

има нужда от храна. И нарцистичните

хора,

ако това фалшиво его непрекъснато не го

хранят, имат чувството, че умират

направо. Затова им е на живот и смърт да

да го нахранят. И много трудно те биха

видели в себе си проблема, защото ако те

видят в себе си проблем, ако

забележката, която някой им е направил е

правилна и те трябва да се извинят,

моментално това фалшиво его слиза

надолу. Тоест, то не е подхранено в

техния ум и те затова и не се извиняват.

Винаги са прави. въртят така нещата, че

да докажат отново, че те са прави и да

вменяват вина, за да може да усетят, че

живеят. Другото за тях е смърт. Смърт на

фалшивото им егло.

И

>> според мен една от

добавките, които мога да кажа към това,

което каза за за нарцисизма, е, че то

той си има спектър. Тоест има спектър от

това човек да има характеристики,

нарцистични характеристики и вече да има

разстройство на личността.

>> Точно така. Нарцистично личностно

разстройство няма чак толкова много

хора, както се изкарва в социалните

мрежи. Може би по изследвания са

процент, процент и половина,

но от населението на света. Но

нарцистични черти от нарцистичния

спектър имат много хора, нали? Всеки има

нарцистичност в себе си. Няма човек,

който да няма нарцистичност.

Но тази нарцистичност, ако е в по-голяма

степен, вече човек не може да създава

взаимоотношения.

Тоест, той е толкова затворен, толкова

се страхува от емоции, че не може да се

отвори към друг човек. Едно от нещата е

да се човек да не може да изразява

емоциите ли си? Тоест да изпитва страх.

>> Да. Човек се страхува от емоции и от

хубави, и от лоши, когато е нарцистичен.

Ако например едно дете, когато е малко и

родителят а не му позволява то да да

почувства негативна емоция, прави

всичко, което това дете иска.И Искам да

ми купиш това, искам да направиш това за

мен. И той го прави непрекъснато,

а или го пази непрекъснато от някакви

емоции, крие от него, тоест не е

автентичен, не е себе си. Тогава детето

не се научава да

регулира тези емоции, да ги преживява и

да види, че не са страшни. И като вече

голям човек,

това дете не иска да се докосне до нито

до собствените си емоции, нито до

емоциите на другите. И в едни

партньорски отношения, ако имаме мъж

нарцисист и дойде жената и каже:"Ох,

знаеш ли, тука днеска не се почувствах

много добре, защото еди кой си нещо ми

каза, мъжът ще каже:"Не ме занимавай с

твоите глупости,

защото

веднага усеща а емоцията на жената,

която е силна. А за него силната емоция,

която не е позната, тъй като не я е

изпитвал, е равносилна на страх. По

същия начин, ако жената дойде и каже:"О,

днес съм много щастлива, защото ми се

случи това, това, това, това, той ще

каже: "Сега не мога да да те слушам.

Тука имам работа."

Отново, защото не може да се докосне до

силна емоция и до радостта.

Той отвътре не се чувства добре, не се

чувства радостен и щастлив и за него

тези емоции са непонятни и разбира се са

и тревожни, защото не са му познати.

А как се държи един родител с нарцични

наклонности и характеристики към детето

си?

>> Много често родител, който е

нарцистичен,

проявява тази нарцистичност в

отношенията с детето си а по различни

начини, но преди всичко

емоционалното свързване липсва. Тоест

този родител е студен,

не може да се свърже с детето, не може

да го прегърне истински детето да

почувства емоцията, защото този родител

се страхува от емоция. Страхува се да я

покаже. за него да покаже емоция е

равносилно на уязвимост, а като е

уязвим, може да пострада и като не може

да покаже на детето си емоция, като не

може да се свърже с детето си, детето

няма

обекта, с който да усети тази връзка

емоционална.

Ако другият родител е по-топъл, това ще

помогне на детето. Или ако има баба,

дядо, които са по-топли и то може да се

свърже с тях, също ще помогне донякъде

на детето.

Но нарцистичните родители са студени

или са пък прекалено тревожни. Тоест, те

са обърнати към себе си, не дават отново

нищо на детето, не дават емоция. тяхната

тревога ги кара да се обръщат към себе

си и те пак не са към детето.

И колкото по-нарцистичен е един родител,

толкова по-той се старае през детето си

да си напомпа егото, защото то е

най-уязвимото

и може да да бъде и много критичен,

може да бъде обезценяващ напълно,

за да може през детето той самият да се

почувства велик и важен.

>> Така. Да повиши собствената си стойност.

да повиши собствената си стойност. Да,

особено ако няма друг наблизо. Детето му

е много удобно, защото то е много не

беззащитно, много

удобно за това да бъде един такъв обект,

чрез който родителят да или да си изкара

емоциите, или да повиши собствената си

стойност. В такива ситуации детето как

започва да възприема себе си?

>> И то става нарцистично.

Често детето също става нарцистично. Да

може да не стане до такава степен

нарцистично, както родителят, особено

ако има някой друг по-топъл родител.

Но ако и двамата родители са

нарцистични, детето също става

нарцистично. Или явен грандиозен

нарцисист, или скрит нарцисист.

Но това съм наблюдавала в практиката ми,

че

децата на нарцистичните родители

задължително след това имат нарцистични

черти,

но

имат и шанса да ги преработят, да се

усетят, защото когато

имаш нарцистични черти и все пак имаш

някаква емпатия, имаш

усеща щане за справедливост

и започваш да осъзнаваш

как се чувстваш, че твоето поведение

може случайно пък и да не е правилно.

Допускаш го, защото по-нарцистичните

хора не го допускат това и започваш да

се замисляш и да работиш върху себе си.

Тези нарцистични черти изчезват,

но това не се случва при по-крайни

нарцисисти.

Те си стоят така до края на живота си.

Дори понякога остават сами, но не се

предават. Трябва да е на тяхното.

Няма да се свържат с никой. Няма да

дадат емоция. Ще си останат сами,

защото това е много страшно за тях да се

свържат емоционално. Това е непознато за

тях.

А как как може да звучи манипулацията

при скрития нарцисизъм?

Мнипулацията

е например, когато се сърди такъв

нарцисист, скрит,

когато не е на неговото и се сърди. Може

да се сърди на партньора си, може да се

сърди на децата си с дни, с месеци, със

седмици.

Тоест не е на моето и аз сега ще ви

наказвам. И това може да бъде отново

много токсично, защото когато се сърдиш

и излъчваш една негативна енергия,

другите я усещат и това влияе много

неприятно на другите. Една от скритите

манипулации е сърденето.

А може да има и

някаква пасивна агресия,

някакви заплахи. Ако ти не направиш това

за мен, аз няма да направя това за теб.

Или през а не толкова явни обиди да има

някаква

обида към определен човек, който към

който иска да да я отправи.

И и тези

манипулации, те тази скрита агресия,

това сърдене може да бъде не само в

семейството, то може да бъде приятели,

при колеги, в работата.

Тоест, когато човек така си функционира,

той си функционира навсякъде така.

Дори понякога може да се затвори в себе

си и

другите да се чудят какво става. Той да

казва нищо ми няма, ама така напряга

другите, защото стои на Мусен, сърдит.

Това не е приятно за околните.

А той тогава е като малкото беззащитно

дете, което иска някой да му даде това,

което мисли, че трябва да му се даде

право. Хм. Тоест това е неговата

стратегия да получи това, което смята,

че заслужава.

>> Да. Без да се интересува дали другият

човек може да му го даде. иска да му го

даде, без да вижда другия човек като

личност. Вижда само себе си.

Другият човек ми е длъжен.

И когато някой му каже, "Не, той не ти е

длъжен."

Ами не, длъжен ми е. Защо ти е длъжен?

Ами длъжен ми е. Даже не може да си да

обясни защо му е длъжен. Той просто си

седи там, функционира си като малкото

дете, което казва, "Искам, искам, искам

и мама обяснява или тате, не

може."искам,

Искам, искам, искам. То не чува какво му

се обяснява. Така може да функционира и

един възрастен човек. Искам, искам,

искам. Добре, не може да ти бъде дадено.

Искам нали не чува другия изобщо по

никакъв начин. И там е много трудно с

такъв човек просто или се разделяш, или

спираш да

по-скоро разбираш какво се случва и

спираш да отдаваш значение, когато се

случват такива ситуации.

Да, почва да ти става по-ясно защо този

човек функционира по точно този

определен начин.

>> Да. И не го приемаш лично. Не приемаш,

че ти си виновния, а оставяш го там да

си функционира така.

След това като му отмине, пак си става

себе си и след това пак има такъв цикъл,

в който започва така да функционира. Ние

като разбираме, че това не е защото ние

не му даваме нещо и сме му виновни, а

защото не може да понесе отказ,

фрустрация, го оставяме там да си се

сърди.

>> Може би едно от най-ценните осъзнавания

да не го приемаме лично.

>> Да, да не го приемаме лично, защото

когато започне някой да ни манипулира и

ние усетим вина, а знаем, че ние не сме

виновни

и го приемем лично, другият човек вече е

постигнал своето си.

Но пък това не помага нито на нас, нито

на другия човек, защото той ни е

изманипулирал и вече си казва: "Аха,

мога да манипулирам тук." И започва още

и още и още като едно ненаситно бебе. А,

>> тоест манипулацията е стратегия, която

още от деца сме разбрали, че ще получим

това, което искаме и вече като възрастни

хора се опитваме на жаргон, да кажем, да

ни мине номера.

>> Точно така. Ако ни е минавал номера като

деца, си мислим и като възрастни, че ще

ни мине номера.

Ако е минавал номера на наш родител пред

друг родител и ние сме го виждали, също

можем да го пренесем този модел.

Ако наш родител се е сърдил на нас,

когато ние сме били деца,

ние го приемаме като нещо нормално и ние

се сърдим после на партньор или на

нашите деца.

>> Хм. Не си даваме сметка, че това е

токсично, това е негативно.

>> И може би изследването на себе си на

най-много ни помага да разберем какви

стратегии имаме, как сме възприели света

и по какъв начин функционираме

и със себе си, и с другите хора и как

къде има нещо, което може да подобрим и

как да го подобрим.

>> Да, когато човек работи върху себе си,

то е нещо необятно това. Ние не можем

всички наши несъзнавани конфликти и

страхове да ги направим осъзнати в тоя

живот. Но колкото по-работим върху себе

си, толкова поставаме стабилни и за себе

си, и за другите. ставаме стабилни във

взаимоотношенията ни с другите, с нашите

деца, с нашите партньори и ставаме

спокойни, което пък след това ни носи и

здраве на физическото ни тяло, защото те

не са отде отделно физическото и

емоционалното ни тяло.

И ако човек дори чисто физически иска да

се чувства по-добре, е важно и

емоционално да се чувства по-добре. Да

не приема лично нещата, които са срещу

него,

а да си дава обяснение защо някой

реагира така, да си дава обяснение защо

той реагира така в определена ситуация.

Всеки един от нас има някакви слаби

моменти в живота си и може да реагира по

слаб начин. може да бъде той самият

агресивен към някого, може да плаче, аа

може да вменява вина, но това, когато е

само няколко дни, да кажем, или една

седмица, в които човек се чувства

разклатен и не се случва ежемесечно, а

се случва един път в годината, това не

го прави човекът нарцистичен или

токсичен. Просто всеки един от нас има

такива периоди и ако до себе си имаме

някой партньор, който ни разбира и

казва, "Добре, ще отмине това и стои

спокойно до нас, дори и по-бързо ще

отмине. Ако има някой партньор, който

почва да ни обвинява,

няма да отмине толкова бързо."

Така че като говорим за един осъзнат

човек, който може да владее себе си, ние

не говорим за някой Бог. Ние говорим за

човек с неговите човешки качества.

Може да се изпусне агресивно, да стане

агресивен, може да изпусне емоциите си,

но колкото по-серекон,

колкото по-разбира какво се случва при

него и при другите, толкова по-стабилно

стои.

>> Колкото по-често е в това състояние.

>> Да. Колкото по-често е в това състояние,

колкото повече

е тук и сега, а не е в миналото, в

миналите болки, в миналите конфликти,

да кажем, аа случва ни се нещо и ние

започнем, започваме да чувстваме

тревога, но няма

някаква конкретна причина за тази

тревога. Ако можем тази тревога да я

свържем с нещо от нашето минало, ние се

успокояваме и казваме: "Аха, то не е

реално. Това е нещо минало. Това не е

реалността. Няма да го мисля."

И така, и така всъщност ние успяваме да

да сме тук и сега, а не да ни заливат

нашите минали емоции, които когато деца

сме като деца, когато сме били чрез

психологическите защитни механизми те са

ние сме ги изтласкали някъде в нашето

несъзнавано и после излизат при някакъв

стимул в средата.

И това ни дава шанс да в да

живеем като възрастни, като зрели хора.

>> Да. И да даваме добър пример на децата

си и да да живеем спокойно, да се

наслаждаваме на живота, да се чувстваме

щастливи.

Колкото повече вътрешни страхове имаме,

толкова по ние живеем в тревогата. Ние

не живеем в щастието, в радостта и

толкова повече пък физическото ни тяло

реагира

на това да бъдем на щрек, да сме в боя

или на това да сме в радостта и в

удоволствието.

Да, това е

от един етап нататъка е и избор, когато

натрупаме необходимите осъзнавания да

изберем къде искаме да бъдем и да се

стремим към

определена посока в живота си.

>> Да, това е нашият избор. Малките деца

нямат избор. Те

функционират през своите родители.

Когато сме големи, ние имаме избор и е

много важно да наблюдаваме мислите си,

когато дойде една негативна мисъл при

нас, да се сетим, че ние имаме избор

дали да се поддадем

или да кажем не ми вършиш работа в този

момент.

Когато излезем навън и вали дъжд и ние

сме без чадър и казваме: "Ох, това лошо

време сега ще ме намокри"

и се сетим, че всъщност ние имаме избор

да кажем какъв хубав дъжд. И да ме

намокри, няма страшно. Моментално

влизаме от една емоция в друга.

моментално променяме хормоните, които

мозъкът ни изръсва в тялото и моментално

лекуваме тялото си или го разболяваме,

ако мислим негативно. Много са свързани

нещата, но не винаги си даваме сметка за

това.

>> Силвия, много ти благодаря за разговора.

беше истинско удоволствие и аз научих

много за от разговора, който проведохме

и вярвам, че аудиторията ще си вземе

изключително много ценна информация.

Също така искам да споделя и а че ще

оставя линк и към страницата, която имаш

във Facebook, където редовно споделяш

материали и в YouTube канала ти, където

особено темата за нарцисизма има страшно

много полезна информация.

>> Да, благодаря ти и аз, Георги, за

поканата.

Благодаря ви на вас, че гледахте и

слушахте този епизод.